Направлението “танц модерн” се заражда в края на 19 в. и началото на 20 в. в САЩ и Германия като противовес на класическия танц и отказ от неговите канони, принципи и традиции. Появяват се и други термини, обозначаващи този вид танци – свободен, изразен, експресивен, ритмопластичен, абсолютен и др., а днес широко се използва и понятието “кънтемпорари” (съвременен) танц.

Основното за този жанр, независимо от времето на възникването му и към какво течение принадлежи, е създаването на нов художествен стил, който отговаря на естетическите и духовни потребности на човека на 20 в. Идеолог на танц модерн е френският педагог и теоретик на сценичното движение Франсоа Делсарт. Според него танцът трябва да бъде освободен от театралните условности и стилизация и да предава естествените човешки чувства и преживявания.

Въпреки че не е бил танцьор, неговите закони за движението, за хармоничната постановка на тялото се прилагат и от други артисти, сред които е американската танцьорка от ирландски произход Айседора Дънкан, смятана за основоположничка на ново танцово направление.

Нейното изкуство, отличаващо се с естественост, емоционалност и спонтанност, няма общо с никаква хореографска система. Тя се отказва от традиционния балетен костюм. Преди едно от представленията си залива с червено вино сандалите си и излиза боса на сцената. Публиката е във възторг и оттогава тя танцува само боса с воали. Наричат я “Босоногата Терпсихора”.

Любими нейни композитори са Бетовен и Вагнер, а писатели – Байрон и Шели. Въпреки че има ученички и последователи, тя не създава своя школа.

 

Противоположно на “дънканизма” е развитието на ритмопластичния танц, разработен от швейцарския композитор и педагог Жак Далкроз на основата на евритмията (от гръцки “красив ритъм”). За него музиката е господстваща, а танцът ѝ се подчинява изцяло.

Срещу неговата система се обявява австроунгарският артист и теоретик Рудолф фон Лабан, наречен бащата основател на експресионистичния танц в Германия. В теоретичните си трудове той застъпва концепцията за танцувалния жест и осмисленото движение като израз на вътрешния живот на твореца, извън съдържанието на музиката.

В първата третина на 20 в. съществуват две водещи тенденции в развитието на танц модерн. Първата е свързана с експресионизма, в основата на който хореографията изобилства от резки движения, нарочно преувеличаване на формите и фиксирана композиция.
Второто направление се повлиява от абстракционизма, където формата е не само средство за изразяване, но и непосредствено съдържание на танцувалния образ.

В историята на танц модерн се срещат много хореографи, танцьори и педагози, оставили трайна следа в развитието и оформянето на отделните му течения. Особено място заема американската танцьорка и хореограф Марта Греъм, наречена “пионер на модерния танц”. Влиянието ѝ върху танца се сравнява с това на Стравински върху музиката и на Пикасо върху визуалните изкуства. През 1998 г. списание “Time” я определя за “танцьорка на века”, а “People” я нарежда сред жените икони. Греъм създава първата система за тренинг в областта на танц модерн през 20 в. При нея всяко движение започва от центъра на тялото и повечето движения се изпълняват предимно на земя. Разработва техниката contraction – прегъване напред към центъра на тялото, закръгляне и release – освобождаване на движението от центъра – изправяне.

 

Последователи на Греъм са американецът Мърс Кънингам и мексиканецът Хосе Лимон. Ако Кънингам, определян като първият хореограф, създал “независим подход към танц модерн”, фокусира вниманието си върху разположението на човешкото тяло в пространството, то Лимон използва силата на тежестта на тялото и осъществява връзка между енергията и земното притегляне, с помощта на правилното дишане.

Има още много хореографи, творили в областта на танц модерн, като Джером Робинс, Робърн Джофри, Уилям Форсайт, Дорис Хъмфри, от които се учи следващото поколение. Техният танцов език е наситен с чувства и е олицетворение на свободата на духа и тялото.

Във все повече страни от Европа, Азия, Латинска Америка се появяват нови течения в развитието на кънтемпорари, носещи естетическия идеал на съвремието.