“Тангото е древно колкото човека, родено от първата болка на душата му.”
Роберто Остуни

Италианският кинематограф Роберто Остуни е уловил същественото за най-страстния и пламенен танц тангото. Обичайно го асоциираме със силни, изпепеляващи емоции като любовта, ревността и като проявление на т.нар. дуенде. Какво е дуенде? Непреводима дума от старокастилски „duen de” с буквално значение “стопанин на…”. Като израз в изкуството, особено свързан с танца фламенко, се използва при описание на силното въздействие, което упражняват върху публиката чрез артистичното си изпълнение музиканти и танцьори. Да изразяваш дуенде, означава, че притежаваш силна чувствителност и експресивност, че танцуваш с душа.

 

Какво знаем за произхода на тангото?

Като музикален и танцов жанр тангото се появило в региона на Рио де ла Плата (граница между Аржентина и Уругвай) и първоначално се разпространявало в столиците им Буенос Айрес и Монтевидео. Има различни хипотези относно произхода на думата “танго”:
1. Ономатопея на звука на барабана.
2. Произлиза от латинския глагол tangere (докосвам, свиря).
3. Име на африканско племе.

Тангото започнало да се танцува в края на 19 век като смесица от културите на различни етноси (гаучоси, индианци, африканци, испанци, италианци). Първоначално се разпространявало в предградията на Буенос Айрес сред представители на имигрантската вълна от Италия и Испания. Обичайна гледка били двойка танцуващи мъже, защото само проститутките били склонни да танцуват танго по онова време.

С времето тангото придобивало популярност и чрез него се осъществила истинска революция в танцуването в двойка – тангото станало символ на чувствен танц в близък контакт, изразяващо специално отношение между телата на партньорите. Постепенно започнало да се танцува не само от представители на ниските социални слоеве, но и във висшите кръгове.

През 1910 г. тангото било най-популярният и обичан танц в Парижките салони.

През 1955 г. след Военния преврат в Аржентина този страстен танц бил забранен като неморален и покваряващ масите, докато в Европа печелел все повече популярност. Начинът на танцуване се променял през десетилетията и около средата на 20 век се кодифицирали стъпките и характерните кикове (ганчо), с които аржентинското танго е известно днес. На 30 септември 2009 тангото е обявено за обект на световното културно и природно наследство на Юнеско.

Характерен символ на аржентинското танго е бандонеонът, който се присъединил към цигулката, флейтата и китарата през 1910 г.
Звукът на бандонеона помагал на емигрантите да изразяват тъгата и носталгията си по изоставения дом.

 

Двете емблематични имена, които свързваме с музиката на аржентинското танго, са Карлос Гардел и Астор Пиацола. Гардел е певец, композитор и актьор, а Пиацола – бандеонист и композитор, чиято най-известна пиеса е Либертанго от 1977 г. Двамата скъсали със старите форми на класическото танго и в тяхно изпълнение тангото зазвучало като нов музикален жанр.

В наши дни аржентинското танго е един от най-обичаните социални танци. Танцува се на т.нар. милонги. Милонга е танцовото събитие, на което се танцува аржентинско танго, танго валс и танцът милонга.

Интересен е ритуалът, с който кавалерът кани дамата на танц. По традиция това става чрез т.нар. кабесео (кавалерът кимва леко с глава, поглежда избраната дама и след това към дансинга). Дамата може да приеме също с кимване или да откаже поканата, като отмести поглед встрани. За милонгата е характерна смяна на партньорите на всяка танда (четири танца), като е прието да се танцува в посока обратна на часовниковата стрелка.

Въпреки че аржентинското и европейското (състезателно) танго имат общ произход, е добре да знаем, че това са два напълно различни танцови стила.

Състезателното танго (част от програмата на стандартните/бални танци) се изпълнява с различни фигури и стъпки, характерни рязове с главата, специфичен хват и позиция на партньорите, която се запазва почти през цялото време. Основна разлика е, че състезателното танго винаги се танцува по предварително заучена хореография, докато аржентинското разчита предимно на импровизация и водене от страна на партньора. Дамата не знае следващата стъпка и му се доверява, като разчита и усеща сигналите, които той ѝ подава.

Особен интерес предизвикват смесените форми между стандартно и аржентинско танго, които се предпочитат за шоу програми.

Тангото е символ на аржентинската културна идентичност и е една от основните туристически атракции по улиците на Буенос Айрес. Навсякъде из аржентинската столица можем да се насладим на т.нар. “tango callejero” (улично танго) и на експресивните импровизации на танцьорите.