Поезията на танца и танцът на поезията

Казват, че поезията е танц с думите, а танцът – поезията на тялото. Представяме ви едни от най-омайните обяснения в любов към танца в литературата.

Федерико Гарсия Лорка е сред най-значителните поети и драматурзи на XX век. Роден в Гранада (Андалусия) през 1899 г., умира през 1936 г. по време на Испанската Гражданска война.
Лорка е представител на групата испански писатели, художници, музиканти, известна като “Поколение 27”. Представяме една великолепна негова миниатюра, посветена на танца като символ на светлината и хармонията в борба с мрака и хаоса.

Борба на тялото с незримата мъгла

Федерико Гарсия Лорка
превод: Огнян Стамболиев

На сеньора Антония Мерсе

“Изкуството на танца е борба на тялото с незримата мъгла, в която то потъва и трябва мигновено, непрестанно да осветява своите контури, да поддържа линията на равновесие, необходима за музикалното превъплъщение. Борба – жестока и безкрайна като всяко изкуство. Но ако поетът воюва с табуните на своите мисли, танцьорът трябва да се бори с пространството, което го поглъща, винаги готово да размие неговата пластика, неговите ритми.

На ударите на сърцето на танцьора трябва да е съзвучно всичко, от крайчеца на нозете до клепачите. Да има шесто чувство, което да му дава усещането за геометрията на тореадора, да се пази от рогата на бика. Да, и танцьорът, и торерото ги грозят две сходни опасности: единия смъртта, а другия – мракът…
Да населиш мъртвата, сива пустота с ясни, трепетни рисунки, които да се запомнят – това е езикът на танца.”

Александър Сергеевич Пушкин е руски поет, драматург, литературен критик, историк, публицист и белетрист, основоположник на руския реализъм в литературата и една от най-влиятелните литературни фигури от началото на 19 век.

Пушкин пише това прекрасно стихотворение за Авдотия Истомина (1799-1848 г) – балерина, с която са били връстници. Тези нежни и сякаш безплътни редове изразяват любовта му към нея и танца ѝ.
Никой не може да го каже по-добре от поета.

“Блестяща, с лекота въздушна
на чародеен лък послушна,
стои в настъпил миг – покой
Истомина сред нимфи рай
с краче опряла пода, ето-
тя бавно другото върти,
и в миг – подскок – лети
като глухарче над полето,
ту стан извие, ту замре
ту – хоп, краче с краче допре”

превод: Димитър Петричев

Безспорно най-талантливият актьор от ерата на нямото кино сър Чарлс Спенсър Чаплин се запознава през 1915 г. със световно признатата примабалерина Ана Павлова по време на престоя ѝ в Холивуд за участие в продукцията на Луис Уебър La Muette de Portici. Чаплин е толкова впечатлен от Павлова, че ѝ посвещава редове в своята “Автобиография”.
Покрусен от новината за смъртта ѝ, той пише:

“Земя, не тежи върху нея, тя тъй малко тежеше върху теб.”

А ето и откъс от “Моята автобиография”, посветен на руската прима, в превод на Веселин Измирлиев:

“Възвишеното е рядкост във всяко призвание или изкуство. А Павлова бе една от малкото артистки, които го притежаваха. Тя винаги ме разчувстваше дълбоко. Нейното изкуство, макар и блестящо, излъчваше някаква бледа светлина и беше нежно като листенцето на бяла роза. Докато тя танцуваше, всяко нейно движение се намираше в центъра на тежестта. В момента, в който тя се появяваше на сцената, независимо от това, колко весела и привлекателна изглеждаше, ми се искаше да заплача, защото тя беше олицетворение на трагедията на съвършенството.”