Морис Бежар: “В изкуството няма преди, нито след, а постоянно търсене, което за щастие никога не се доближава до идеала.”

Морис Бежар е роден през 1927 г. в Марсилия като Морис Жан Берже, но си избира творчески псевдоним от името на съпругата на Молиер Арманда Бежар. Майката на Морис умира, когато той е на 7 г. Отгледан е от баща си – фисософът Гастон Берже, който освен към изследователската си работа, проявява интерес към немската култура, по-специално към Гьоте и Вагнер.

Разнообразните му интереси не му пречат да бъде грижовен баща, който прави играчки на децата си и куклен театър на Морис. По лекарска препоръка на 14-годишна възраст Бежар започва да се занимава с танци, като учи в Лондон и Париж.

“Така станах балетист, заради тялото си, а не по убеждение.
Хореограф съм, защото нищо друго не умея да правя. Когато пораснах, неочаквано станах танцьор, въпреки че детството не ме беше подготвило за това. Като дете исках да стана режисьор. Режисьорът и танцьорът създадоха хореографа. И тъй като в края на живота си хората винаги са това, което в крайна сметка са били и в началото му, изглежда, че днес има един хореограф на име Морис Бежар”.

След матура и ценз за преподавател по литература, Бежар напуска науката и се посвещава на танца, като дебютът му е в Марсилската опера. Понеже не притежава необходимите качества за танцьор, репетира неуморно, за да придобие “изискан силует”.
Балетният критик Жан Лоран казва, че рядко е срещал човек, “който да работи толкова много и да прекалява във всичко.”
Първата си хореография създава през 1952 г., а след няколко години заминава за Брюксел, където прави пробив с “Пролетно тайнство” по музика на Игор Стравински.

През 1960 г. създава “Балетът на ХХ в”. Напуска Брюксел през 1987 г. и остава в Лозана до смъртта си през 2007 г.

Сегментът “Седем гръцки танца” от “Балетът на XX в” по музика на Микис Теодоракис и хореография на Морис Бежар.

Бежар смята за първа своя постановка “Симфония за един самотник” по музика на Пиер Шафер и Пиер Арни, където самият той танцува в черен панталон и гол до кръста. Интересно е, че на представлението в театър “Етоал” през 1956 г. присъстват едва около 50 човека. Но двама изтъкнати хореографи Серж Лифар и Леонид Мясин го поздравяват, защото според тях той внася “свежа струя” във френския балет.

Директорът на кралския театър “Моне” Морис Юисман се обръща към Бежар и му предлага да създаде балетен спектакъл по музика на Стравински. Така се ражда “Пролетно тайнство” през 1959 г., който става необикновен спектакъл, превъзхождащ всичко останало. Без специални театрални похвати и аксесоари, тази постановка е връх в съвременното танцово изкуство. Бежар създава великолепни танцови сцени, без да се съсредоточaва върху солистите. Стилът му е изящен и грациозен, изчистен от натрапчиви идеи. Любопитен факт е, че хроникьорът Клайв Барнс от Ню Йорк Таймс, който критикува Бежар в поредица от 9 статии през 1971 г., няколко години по-късно се отказва от думите си.

“Дълго време бях противник на неговия гений. Той не се промени, промених се аз. Виждам го такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто аз бих искал да бъде”.

Спектаклите на Бежар се обединяват в няколко категории: балети на чистия физически изказ, театрални композиции в които той споделя колко го привлича Далечният Изток, собствен прочит на известни оперни произведения, балети като биографии – на Нижински и Бодлер.

“Предпочитам да се занимавам с биографиите на други, а не със своята” споделя хореографът.

При подготовката на спектакъла, посветен на легендарния руски балетист Вацлав Нижински Бежар не се занимава само с чиста хореография, а учи руски език, купува руски плочи, пуши руски цигари, учи наизуст страници от дневника на Нижински.

Бежар има много общо с други изключителни хореографи, като същевременно се отличава съществено от тях. Подобно на Марта Греъм създава свой собствен стил. Той изоставя стиловото изящество и костюми, наследени от Мариус Петипа, без да отрича класическата техника. В творчеството си възхвалява човешкото тяло и превръща балетния спектакъл в тайнство.

Бежар и Джордж Баланчин са хореографи-музиканти, но почеркът им е различен. Ако Баланчин анализира основните части на партитурата и създава сложна хореография, отдалечавайки се от музиката, то Бежар използва музикалното звучене на творбата и я илюстрира с динамични образи.

Бежар остава верен на класическото си образование и творбите му са подчинени на определен античен идеал за красота, за разлика от Мърс Кънингам, който отрича конкретното значение на стъпките и фигурите и стилът му е абстрактен, накъсан, променлив, непредвидим.

Бежар чувства творческа връзка с великия италиански режисьор Федерико Фелини. Те имат сходни принципи, еднакъв поглед върху живота – ту комичен, ту трагичен, еднакъв усет към гротеската. Бежар съчетава човешкия глас с танца. Спектакълът му “Любовта на поета” по песни на Роберт Шуман и поеми на Хайнрих Хайне е неговият “Осем и половина”.

Емблематично произведение на Морис Бежар е прочутото “Болеро” по музика на Равел, създадено през 1960 г. за югославската балерина Душка Сифниос. Тя танцува върху маса, заобиколена от седнали мъже, които постепенно се включват в танца. Бежар предлага и ново, дълбоко лично тълкуване на същия спектакъл.

Балетът “Болеро” по музика на Морис Равел и хореография на Морис Бежар. В главната роля: Силви Гилем.

“Не може да се говори за нова версия – споделя Бежар – просто ролите са разменени, като на масата е мъж, заобиколен от жени. От 1960 г. не е изменена нито една стъпка и жест. Вероятно подобно нещо се прави за първи път в историята.”

Хореографът използва изразните възможности на жеста и споделя, че първото нещо, което се забелязва у човека, е неговото лице. Той избирал танцьорите си по изразителността на лицето и техническите му възможности.

За балета “Матилда или безумната любов” по Вагнер Бежар си спомня, че самият той се наложило да замести катастрофирал балетист в главната роля. Макар че хореографията не била сложна технически, Бежар получил обрив след спектакъла. Лекарите му казали, че това е реакция на нервната система, защото преживявал по своеобразен емоционален начин ролята.
За Бежар житейското и творческото всекидневие са неделими. Той вярва, че в хореографията танцьорът е по-важен от хореографа.

“Едно произведение съществува чрез танцьора. Аз съм само организатор. Какво бих правил без танцьора, освен да си фантазирам.”

Публиката на Бежар е разнообразна – такава, която може да се види на стадионите и в цирка. Хората ходели на представленията му като на кино. Те му се възхищавали, боготворяли го, понякога и му се дразнели, но никога не били безразлични към него. И това е така, защото Бежар смело експериментира и твори, без да се бои от провала и критиките, като прави танца достъпен за всички изкуства.

За него танцът е “израз на конкретния момент и творецът, осъзнавайки ефимерния му характер, трябва да върви напред, без да се грижи за посмъртната си слава.”

Бежар разказва, че в Япония, където гостували с “Нашият Фауст”, той силно се изненадал, когато зад кулисите видял сценичен работник да чете “Фауст” на Гьоте.

“Никога не съм виждал сценични работници така отблизо да се запознават със сюжета на балетите ми. В края на деня ги поканих на вечеря. Те ми направиха подарък – книга, в която всеки от тях бе написал поема, вдъхновена от спектакъла”.

Балетът ” Деветата симфония” по музика на Лудвиг ван Бетховен и хореография на Морис Бежар.

През 1970 г. Бежар създава своя школа “Мудра” в Брюксел, което на санскрит означава жест, свързан с обредни танци. Школата била предназначена за младежи от 16 до 21 г., които притежавали основна подготовка. Освен танци изучавали литература, театър, пеене, музика. Образованието (3 години) се финансирало от държавата и главната цел била да се постига синтез между всички изкуства.

“За мен любим балет е винаги следващият… След като превърнах танца в смисъл на живота си, аз започнах да се отнасям сериозно към него. Гледам сериозно на танца, защото смятам, че в основата си той има обреден и социален характер. И докато на танца се гледа като на свещен и същевременно човешки ритуал, той ще изпълнява функцията си. Ако го превърнем обаче в развлечение, танцът ще престане да съществува и ще наподобява фойерферк, парад на мажоретки или електрически билярд.”

*Използваните цитати са от интервюта с Морис Бежар и от мемоарната му книга “Един миг от живота на другия”.