Марта Греъм за танца и живота пред Ню Йорк Таймс през 1985 г.

Никога не съм се възприемала за гений. Всъщност не знам какво означава това. Вярвам в думите, които веднъж ми сподели композиторът Едгар Варезе: “Марта, проблемът е там, че всеки се ражда гений, но повечето хора остават такива само за няколко минути.”
Това е животински инстинкт, нюх за чудото, любопитство, жажда за натрупване на опит, за живот. И трябва да го вкусваш всеки път – понякога е горчиво, понякога твърде сладко.

Струва ми се, че хореографията много често е просто дума, зад която можеш да се скриеш – зад определен план, определен модел. Когато липсва вътрешната необходимост, моментът на изследване, постоянното търсене. Хореографията за мен не е само дизайн, не е просто да поставиш да се направят четири стъпки на едната страна и шест – на другата.
Тя е необходимост от действие. Когато имаш идея, когато нещо ти влезе в главата, трябва да го изследваш и последваш до края и тъкмо така се изгражда образец. Това за мен е хореографията.

Хората обичат да танцуват, да се движат, но когато попитам “Защо направи това?”, се случва както с Алиша Маркова в Чикаго. Репетирали “Жизел” и когато Кралицата на Вилисите докоснала една балерина и Алиша попитала “Защо го направи?”, тя отвърнала: “Защото го има в хореографията”. Алиша казала: “И какво означава това?” Балерината отговорила: “Просто ми казаха да я докосна по този начин по рамото”.

Често виждам съвършени тела, хайде не често, но понякога. Но те са толкова съвършени, че не създават нищо. Толкова са самодоволни, като сладка котка, разбирате ли. Доволни са от себе си, не се разкъсват… Божествената заблуда. Когато тъче одеяло, индианката оставя дупка в него, откъдето да излиза душата. Трябва да чувствате този страх, стъпките на предците ви зад вас.

Танцуването е като откривателство – начинът, по който костта на глезена застава спрямо пода с цел съвършена стойка, съвършено плие.

Бранч Рики (американски бейзболист) веднъж ми каза: “Това, което ми харесва в танцуването ти, – а той не знае нищо за танца – е, че всеки път, когато си вдигнеш ръката, докато танцуваш, изглежда сякаш топката ще се приземи точно там.”
Мисля, че това е най-доброто определение, което съм чувала за танца. Вместо да чакам да видя съвършеното тяло, очаквам човека, който вдига ръка и топката се приземява в нея.

Много обичам думите. Винаги съм обичала да говоря и винаги съм обичала думите – думите, които са на върха на устата, онова, което означават, вкусът им и т.н. За мен изречената дума е почти като жест.

Мисля, че създаването на комедия е едно от най-трудните неща на света. Всеки може да се оплаква, но да се смееш в лицето на живота, това е много трудно. За мен великият трагик трябва да бъде и велик комик.

Обичам комедията. Обичам да играя, обичам забавните неща, обичам да съм сред забавни хора. Отегчават ме хора, които се бият в гърдите. Трябва да се живее така, както казва Дилън Томас: “ридай с плача на яростта. Не си отивай кротко в тъмнината”. Мисля, че това е комедията – “ридай с плача на яростта”. Коства усилия, така да го кажем.

Танцът е като поезията. Танцът е поетически лиризъм, сурова драматическа поезия, ужасът, разкриване на смисъла.

За мен тялото казва това, което думите не успяват. Вярвам, че танцът е първото изкуство. Философите казват, че танцът и архитектурата са първите възникнали изкуства. За мен обаче е танцът, защото той е жест, общуване. Това не означава, че винаги разказва история, а че пресъздава чувство, усещане.

Танцът е тайният език на душата, на тялото. И отчасти е езикът, който не искаме да разкриваме.

Вярвам в дисциплината, в прецизната техника. Нямаш право да излезеш пред публика без адекватна техническа подготовка, само с чувство. Всяко нещо чувства – листото чувства, бурята чувства…

Никога не казвам на танцьорите си какво точно пресъздава танцът, преди да го изпълнят. Мога да ги поправя, след като го изтанцуват.
Но никога не им казвам: “Тук трябва да пресъздадеш страх, тук гняв.” Това би било взлом в личното пространство.