Джеръм Робинс – „нещо за изтанцуване” по бродуейски

Джеръм Робинс е известен американски хореограф, режисьор и танцьор, роден в семейството на еврейски емигранти. Една година следва химия в Нюйоркския университет, но напуска и започва да учи танци – модерни, джаз, испански, ориенталски и класически танц.
По този повод споделя:
“Често стигахме до сбиване с другите танцьори, защото бях убеден, че модерните танци са по-хубаво нещо от балета.”

Изучава също така пиано, цигулка и актьорско майсторство. Първите си стъпки като актьор и танцьор Робинс прави в постановки на Бродуей, където се запознава с Алисия Алонсо и Нора Кей и заедно с тях постъпва в трупата на днешния Американски балетен театър. Любопитно е, че хореографката Бронислава Нижинска не го харесва, за разлика от Баланчин, който му поверява партията на Петрушка по хореография на Фокин. Робинс споделя, че се е смятал за много добър изпълнител и не можел да си представи по-добър Петрушка от себе си, докато не видял Баришников в тази роля. Тогава отишъл при него и му казал: “Ето моята въображаема мантия.”

Първият му успех като хореограф е балетът “Fancy Free” – за моряците на свобода по музика на Ленард Бърнстейн. Спектакълът представлява синтез от класически и джазови движения, които Робинс и Бърнстейн по-късно преобразяват в мюзикъла “В града” с участието на Джейн Кели и Франк Синатра.

За работата си с Бърнстейн Робинс казва: “Ние с Ленард се шегувахме, че в хореографския рисунък има па, които е предложил той, а в партитурата ноти, които съм предложил аз. Ние работихме така: отначало аз с подробности описвах настроението, атмосферата и типа на движенията, а той притежаваше фантастичен театрален усет и така се допълвахме постоянно.”

Тези негови разсъждения споделя Дебра Джоуит в книгата си от 2004 г. “Биография на Джеръм Робинс – неговият живот, неговият танц, неговият театър”. Тя добавя, че “малко хореографи умеят като него да създават неповторимо, новаторско шоу като мюзикълите “Уестсайдска история” и “Цигулар на покрива”, при това оставайки верни на класическия танц.”

Робинс създава предимно едноактни и камерни балети, понякога съпроводени от пиано, със сюжети, в които тържествува танцът. Стилът му съчетава класика, джаз, импровизация, свободна пластика, дори битови елементи. Прочутият балетмайстор твори в две направления – балет и мюзикъл, като рисува образи чрез танца. В произведенията му се съчетават лирика и хумор, романтика и гротеска, енергия и театралност. Понякога хореографията му е дръзка и експресивна, но наситена с топлина, човечност и хумор. Робинс притежава талант за създаване на комедии, хореографията му, свързана с музика, песен, костюм, създава жизнерадостна атмосфера. Характерно за него е, че прецизно отработва всяко движение и сам показва чудесно, дори на 70-годишна възраст.

Любопитен факт за начина му на работа и отношението към танцьорите е, че ако по време на репетиция се случело да е груб и невъздържан, на другия ден се извинявал, което по разкази на изпълнители не било характерно за повечето хореографи.

Робинс е бил артистичен директор на Ню Йорк сити балет и е работил с водещи балетни компании.
Създава за Джофри балет “Нюйоркски експорт” по музика на Робърт Принс, “Възпоминания” по музика на Рихард Вагнер към стихове на Матилда Везендонк, “Клетката” по музика на Игор Стравински, където основната идея е противоборството между женското и мъжкото начало.

За Парижката национална опера по повод 100 г. на Морис Равел през 1975 г. Робинс създава програма от 5 едноактни балета, сред които “Концерт в сол мажор”, както и серия от валсове и мазурки по музика на Шопен през 1976 г., където специално в “Другите танци” танцуват Наталия Макарова и Михаил Баришников.

Именитият балетмайстор предлага интересна концепция за известния балет на Клод Дебюси “Следобедът на един фавн”, като пренася действието в балетната зала, където се срещат млади балерини и танцьори. Отначало те танцуват поотделно, после заедно и това поражда различни чувства между тях. Младеж целува девойка, това връща героите към действителността и те се разделят, като напускат вълшебния свят на танца.

Робинс създава мюзикъли – шедьоври ,като “Уестсайдска история”, за която получава “Оскар” и “Цигулар на покрива”, като и двата са филмирани. “Уестсайдска история”, създадена в 1957 г. по музика на Бърстейн, представлява историята на съвременните Ромео и Жулиета. За първи път в мюзикъл умират герои на сцената. По време на репетиции Робинс не позволявал на членовете на противоположните банди да общуват, разпространявал за тях слухове, за да ги настройва едни срещу други. Така искал да получи актьорска автентичност на образите.

През 1989 г. за 70-годишния си юбилей Робинс поставя програма, в която включва най-добрите си хореографии, създадени за 40 години.

“Очакването ме плаши до смърт” – споделя той, който, макар опитен и известен в шоу-бизнеса, знае, че гениалността не дава никакви гаранции на Бродуей. Самият той се изненадва колко много спектакли и балети е направил едновременно.

Докато наблюдава своя репетиция, Робинс споделя:
“Мисля си колко много радост, колко щастие блика от това. А пък аз не бях веселяк. Спомням си, че имах много проблеми, толкова трудно ми беше да помиря живота с въображението си”.

Откъс от филма “Уестсайдска история”, 1961 г , хореография: Джеръм Робинс.