Представяме Теодора Стефанова – примабалерина на балет “Арабеск” и емблема на съвременния танц в България.
Разкажете на нашите читатели повече за началото на творческия си път. Кога започнахте да танцувате и кой Ви насочи към балета? Кои са първите Ви спомени, свързани с танца?
На 3 години вече знаех, че ще стана балерина. По времето на социализма у нас всеки петък по телевизията се излъчваше руска програма. Понеже за Русия балетът е религия, редовно имаше класически балети. По спомени на родителите ми още тогава съм искала да стана танцуваща принцеса. Разбира се, по това време още нямах представа през какъв къртовски труд ще премина.
Човекът, на когото съм страшно задължена, е моята баба, която ме водеше на балет в школата на Фео Мустакова, докато ме приемат в Балетното училище.
От сегашната си позиция мога категорично да кажа, че Фео Мустакова е първият човек, благодарение на когото се влюбих в балета. Тя излъчваше аристократизъм, беше бохем, имаше страхотна зала с портрети, паркет, станки, пиано, атмосферата беше магична. Чувствах се като в аристократична френска школа.
Запленяваше с усмивка и редовно ни повтаряше думите: “Отпусни се, танцувай!” – от душа, без да мислиш дали изглежда красиво.
Но, разбира се, ни обясняваше, че са необходими много труд и дисциплина, за да стане балетът наша професия.
Затова днес с чиста съвест казвам на по-младите си колеги, че за нищо на света не бих сменила времето и условията, в които започнах да се занимавам с балет, защото тогава изискванията бяха изключително високи.
Как се постига баланс между технически издържано и артистично изпълнение? Какъв съвет бихте дали на младите си колеги във връзка с това?
Техниката се постига с много работа, но сега, като съм от другата страна и работя като репетитор и жури на танцови конкурси, виждам, че артистичността е много по-трудна за изграждане. Тя не се учи – или я носиш в себе си, или не.
Разбира се, има начини да се подготви даден артист как да изгради образ, но това мога да го постигна само за определена роля, за която работя с него. Ако танцовият артист следва съветите ми, успявам да извадя от него експресивност и артистичност, но те няма как да се приложат при подготовка на друга роля.
Също така, ако има зададено либрето, е много по-лесно да се работи върху артистичността. Това обаче далеч не е така, ако хореографията е базирана на чиста техника.
Може да си т.нар. “stone face” и да не притежаваш никаква експресия на лицето, но чрез движенията си и линиите пак да бъдеш артистичен; да импровизираш с амплитудите, контрастите и детайлите.
Защото ако не чувстваш със сърцето си и не отдадеш душата си на негово величество зрителя, изкуството ти не носи смисъл.
Какво е според Вас състоянието на съвременния танц? Какво Ви дразни в развитието на танца въобще и, ако можете, какво бихте променили?
Танцът и балетът в частност се е трансформирал до голяма степен в гимнастика и акробатика. Аз не искам да гледам това. И при модерните техники, и при класическия балет, искам преди всичко да виждам артиста, а техниката да е следствие.
Обяснявам си тази за мен негативна тенденция с това, че цели да привлича повече публика, понеже балетът е некомерсиален, елитарен. Той е от малкото изкуства, които не могат да бъдат записани или изпълнявани на плейбек. За мен той е най-живото от т.нар. “живи изкуства”. Затова артистите непрекъснато се стремят да усложняват техниката и ефектността на визията.
Като гледам изпълнения на Марта Греъм и Мери Вигман примерно, се удивлявам как импровизират на почти празна сцена с едно пиано и семпъл костюм и дори са създали собствени направления. Това е така, защото те танцуват, чувствайки.
Кои съвременни танцови артисти Ви впечатляват и бихте отличили?
В момента не се възхищавам толкова на конкретен танцьор – има много впечатляващи такива, а на хореографи.
Например Пина Бауш и Матю Бърн за мен са изключителни с невероятни хореографски решения и индивидуален изказ. Възхищавам се от новите прочити на класическото наследство. Никога не съм вярвала, че точно това ще ме впечатлява толкова силно сега, но е факт. В момента обожавам да търся и гледам работата на новите хореографски умове.
И понеже въпросът все пак беше за впечатляващи танцови артисти, не мога да не спомена нашата прима Марта Петкова. За мен тя е цялостно изграден танцов артист – като техника, артистичност, присъствие, визия. Марта е истинска млада звезда.
От близкото минало няма как да пропусна изключителната Силви Гилем. А от настоящето особено се възхищавам на Сергей Полунин. Може би съм повлияна и от филма, който гледах за него. Да те застигне световна слава на толкова ранна възраст, носи адско напрежение. Ясно е, че той не е бил подготвен ментално и емоционално за това признание и понякога психиката изиграва лоша шега.
Кой е най-важният съвет, който давате на младите си колеги по време на репетиции?
Всъщност именно това, за което вече говорихме: казвам им, че не искам да гледам гимнастика на сцената, а истинско изкуство. Например като се прави преход между движенията, да се знае защо се прави, за да се докосне публиката със силна експресивност и индивидуалност. Колегите имат късмет, че съм била и от двете страни на сцената и знам какво иска публиката.
Между другото, точно затова съм огромен почитател на Новер, понеже той започва от класиката, но когато отива в Англия, се преориентира да търси смисъла във всяко движение и детайл.
Вие сте с образование на класическа балерина. Как се ориентирахте към съвременния танц и с какво Ви обогати той?
Всъщност около моята личност винаги е будел интерес въпросът за преориентацията ми към съвременния балет.
С известната ни балерина Веса Тонова още от ученички редовно участвахме в спектакли на Операта и вече ни асоциираха с палци, пачки, корони. Проф. Петър Луканов даже беше казал, че няма нужда да се явяваме на конкурс, защото бяхме включени в репертоара на Националната опера и балет в постановките “Лешникотрошачката” на Григорович и “Пахита”, “Шопениана”, “Баядерка” на Колпакова.
В този момент обаче се случи нещо неочаквано. На изпита ни за завършване в 12 клас, където залата беше пълна със специалисти от цяла България, се срещнах с уникалния човек, който ме изгради и шлифова не само като артист, но и като личност – Маргарита Арнаудова.
Тогава тя ми каза, че дори не си и мечтае да постъпя на работа при нея в балет “Арабеск”, но ако все пак реша, че искам да усвоя и друг вид танцови техники, ми обещава да ме направи звезда.
И аз започнах да ходя на спектакли на “Арабеск” и да чета за историята на трупата. Така взех решение да се присъединя към тях.
Когато Маргарита Арнаудова влезеше в залата, тя я озаряваше със силна и добра енергия, а това напоследък рядко се среща. Тя беше харизматична личност, за мен не беше само директор, но и майка, и приятел.
Интересуваше се от нас, от това как живеем извън залата. За нея беше важно да сме добре.
Особено любопитно е, че като започнах да получавам първите си солови роли, репетициите ни с Маргарита отначало включваха разговори. Това за мен беше като терапия, лекуваше ми душата, ума, за да ме накара да си повярвам, да ме изгради като психика и самочувствие. Впоследствие стъпките идваха от само себе си.
И така аз започнах да се харесвам и да си вярвам, защото в живото изкуство има вечни съмнения. Сценичната треска винаги я има, винаги има съмнения. Затова доскоро мотото ми беше “Никога не е късно да станеш за резил”.
Винаги преди спектакъл умирах по 3000 пъти, но Маргарита Арнаудова ме научи това да е само зад кулисите, и при първите крачки на сцената цялото съмнение изчезваше.
С какво Ви обогати съвременният танц?
При мен класиката и съвременният танц винаги са вървели ръка за ръка. Според мен без стабилна класическа основа няма как да танцуваш добре и освободено съвременни техники. Има и някои разлики, разбира се. При класическия танц е нужен здрав гръб заради специфичната палцова техника, а при модерния – движението на таза, гърба и т.н е друго.
Съвременните техники дават повече свобода и позволяват да се изразяваш на сцената и на по-зряла възраст. Затова обожавам Пина Бауш. При нея танцьорите са от 40 год. нагоре.
На тази възраст те притежават нов опит, нов изказ, зрелост. Съдя и по самата себе си. Родих сина си на 40 г. и след това се върнах на сцената. Имах мускулна памет за движенията, но опитът ми беше друг, експресията – различна, умеех да добавям фини настройки. При хореографа Иржи Килиан например също има трупа за млади танцьори и трупа за етоали.
Работили сте с наши и чуждестранни хореографи. Какви са приликите и разликите в начина им на работа? Споделете впечатления от работата си с тях, някоя интересна случка или момент, който е бил от изключително значение за развитието Ви като балерина и личност.
Всички хореографи, с които съм работила през годините, са ми дали самочувствие и увереност. Специфичното за чуждестранните хореографи е, че те гледат само какво можеш, не те питат за лична биография, килограми, възраст.
Последният уникален спомен, който пазя, е работата с Лео Муич. С него постигнахме страхотна симбиоза. Помня, че казваше: “Един час работа и ставаш световна, два часа – вселенска, три часа – космическа звезда.”
Изпиваше тялото и мозъка ми, но накрая резултатът и удовлетворението бяха големи. С него излизах извън габарита си, надминавах себе си и физическите си граници. Той ме научи как да продължавам движението дори като стоя в поза; как да изграждам цялостно, флуидно движение, постоянно дишащо, дори и когато съм статична.
С годините и опита се научих да го усещам – как да стоя привидно статично с гръб към публиката, но всички да гледат мен.
Изкушавали ли сте се от работа в чужбина? Как един артист успява да съхрани мотивацията и страстта си към изкуството в тези трудни условия у нас?
Получавала съм много предложения за работа от престижни театри и трупи, но винаги съм вярвала, че камъкът си тежи на мястото. Не изпитвах потребност да замина в чужбина, защото в България си имах всичко: театъра, педагозите, хореографите, които ме изградиха.
Освен това знаех, че тук съм различен, уникален артист с качествата, които притежавам, докато в чужбина има много други като мен.
Единствено съжалявам, че на Запад финансовите условия за балетните артисти и по принцип за хората на изкуството са много по-добри. Но това не е всичко.
В “Арабеск” всяка година имах възможността да работя с минимум двама или трима чужди хореографи, а това е невероятно богатство.
Колкото повече техники познаваш и научаваш, толкова по-разнообразен и самобитен танцьор ставаш.
В момента горя и в новото си амплоа на репетитор. Балет “Арабеск” ме създаде и сега бих искала да върна жеста и да допринасям за изграждането на нови звезди. С колегите ми много се обичаме, уважаваме се и се подкрепяме. Те ценят моята автоирония и болезнена откровеност. Винаги съм се стремила да спазвам максимата: “Дръж се с хората така, както искаш да се държат те с теб.”
Доколко е важна подкрепата на семейството за един артист?
И можете ли да кажете като великата Едит Пиаф “За нищо не съжалявам”, или имате неосъществена мечта?
За мен семейната подкрепа е изключително важна. Щастлива съм, че мъжът ми не е от бранша. Той е пълната ми противоположност – земен, здраво стъпил на земята, уравновесява ме. Пък аз ако не изгоря 100% на сцената, не броя спектакъла за успешен.:)
Забелязала съм, че при двойки, в които и двамата са танцьори, се получава понякога тиха конкуренция.
Затова се радвам, че моят случай не е такъв.
Още в началото на взаимоотношенията ни заведох мъжа ми на спектакъл, показах му сцената и му обясних, че моята страст е балетът. И той ме прие такава, каквато съм – с цялата ми “диагноза”. 😊
А пък с раждането на сина ми открих нова вселена и вече имам завършек на пръстена, така да се каже. Благодаря на вселената за всичко, което съм преживяла и постигнала в живота си.
Балет Арабеск – “Пандора”, Хореография – Боряна Сечанова, Теодора Стефанова в ролята на Пандора.