Интервю с Никола Хаджитанев

“Ясно може да се разграничи един техничен, но самоцелен танц от истинския, изпълнен с душа и емоция.”

Никола Хаджитанев е премиер-солист на Софийската опера и балет и е сред любимците на почитателите на балетното изкуство у нас. Танцува водещите партии в балетите „Лебедово езеро”, „Жизел”, „Дон Кихот”, „Зорба гъркът”, „Кармен”, „Дамата с камелиите” и др. Създава образи, различни по стил, емоционалност и техническа сложност, като предава на всеки от тях ярка индивидуалност и артистизъм. Гастролирал е в престижни балетни театри по света и е носител на национални и международни награди. Ето какво сподели той специално за читателите на най-големия танцов портал в България.

Не мога да не започна с актуалната обстановка покрай пандемията. Как се чувствате и как преминават тези месеци за Вас като човек и артист?

Честно казано, първите две седмици от карантината ми се сториха като сбъдната мечта. Не помня от колко години не съм почивал пълноценно, защото обикновено летата ми са изпълнени с участия и гастроли и умът и тялото ми са винаги ангажирани с мисли за балета. Но това беше в началото. Oткакто започна пандемията, съм се отдал основно на ремонтиране на апартамента ми заедно с моя баща и, честно казано, ми е изключително интересно и ангажирано, така че нямам никакво време да скучая. Въпреки това не се чувствам комфортно. Липсват ми физическата сила и енергия, които ми носи балетът; липсват ми колегите, приятелите, сцената, публиката, емоциите! Но в крайна сметка се съобразявам с фактите и се старая да премина максимално спокоен през това изпитание.

През последните години ми прави впечатление, че съвременните балетни артисти като че ли залагат много повече на технически усложнени изпълнения (особено балетистите). Чуват се коментари, че това отдалечава балета от изкуството и го приравнява до спорта. Какво е Вашето мнение?

Поглеждайки назад във времето, а също и към сегашната ситуация, смея да кажа, че една от причините всеки един световноизвестен балетист да е станал такъв, е именно техниката, която притежава. В този смисъл е хубаво един танцьор да има солидна техника и да бъде в течение с новостите, особено сега, когато мъжкият танц се изпълни с много силови и трикови движения. Много млади и подрастващи балетисти обаче понякога не си дават сметка, че колкото и важна да е техниката в танца, толкова е важна и емоцията, която предаваш на публиката – образът, който изграждаш. Затова, когато гледам някои от водещите балетни звезди в нашето съвремие, си давам сметка, че те са изключителни, универсални танцьори и всеки един от тях знае колко е ценно не само да имаш техника, но и да бъдеш артист със своя собствена идентичност. Наистина хубаво е да видиш невероятен скок или много пируети, но те никога няма да те разплачат или докоснат емоционално. Смятам, че в крайна сметка ясно може да се разграничи един техничен, но самоцелен танц от истинския, изпълнен с душа и емоция.

Знаем, че сте от творческо семейство. Вярвате ли, че талантът за изкуство се унаследява и каква тежест му отдавате? Твърди се, че трудът и дисциплината са по-голямата част от успеха на артистите, но все пак ми се струва, че истински призваните са и “погалени отгоре” и това публиката го чувства веднага.

Семейството ми, в частност майка ми и баща ми, ме обогатиха като човек от ранна детска възраст. Бях заобиколен от изкуство и творческа атмосфера още от дете и наистина си мисля, че това е една от причините да изпитвам такава любов и уважение не само към балета, но и към изкуството като цяло. Честно казано, не знам дали талантът се унаследява, но съм сигурен, че ранният досег на децата с изкуството във всичките му форми ще им помогне да растат грамотни и да обогатяват душевността си. Така се възпитава потребност за изкуство и е много по-вероятно за детето да намери пътя си в тази посока.

Кои са съвременните балетни артисти, които следите и харесвате, и защо точно тях?

Не мога да не спомена името на Кимин Ким, след като имах възможност да го гледам наживо в спектакъла „Баядерка”, който той изигра с Националния балет и в който си партнира с нашата невероятна прима Марта Петкова. Ще спомена и имената на Дейвид Холбърг, Матиас Хейман, Вадим Мунтагиров, Марианела Нунес, Диана Вишнева. Както казах по-горе, за мен това са не само изключителни балетни танцьори, но и невероятни артисти! Това са хора, чийто танц е елегантен, изработен до най-малкия детайл, красив и истински. Когато ги гледам, това ме кара да чувствам, да усещам, да мечтая, да живея! Зная колко труд и какво им е коствало, за да постигнат това съвършенство, и именно това е причината искрено да им се възхищавам.

Как подхождате към изграждането на артистичния образ? В какво се състои предварителната работа по него? И в този смисъл кой образ досега Ви е бил най-чужд и най-сложен?

Винаги се стремя да пречупя дадения образ през моята собствена призма и житейски опит. Хубаво е да успееш да уловиш характеристиките и душата на героя си, но е много важно да ги съчетаеш с твоята душевност и характер. Именно това прави един артист уникален и запомнящ се. Първото, което правя, е да помисля дали съм попадал в ситуацията, в която е попаднал моят герой, и ако да, да си спомня как съм се чувствал, как съм го изживял, какви емоции са ме сполетели. Понякога чета литература по темата, ако има такава. Също така, имайки предвид либретото и сюжета на даден спектакъл, понякога си измислям и подреждам своя собствена история и я вплитам в оригиналната. Много често влизам в интернет и гледам други балетисти как са изградили дадения образ. Спомням си, че в началото на кариерата ми всяка една роля ми беше сложна. Трябваха ми няколко спектакъла, за да усетя образа и да му придам истинност. Отне ми известно време, докато си дам сметка, както казах по-горе, че колкото е важна техниката, толкова е важна и ролята. Сега, след толкова години и натрупан опит, се старая да отдавам много повече време и енергия за изграждането на образите си достоверно. Никога не съм усещал даден образ като чужд, винаги съм намирал път към него и съм се старал да се чувствам комфортно, излизайки на сцената. Разбира се, имало е случаи, в които не съм се чувствал подготвен, но това почти винаги е свързано и с колебания от страна на хореографа.

Често чувам от балетните артисти, че не искат децата им да се занимават с балет. В същото време признават, че не съжаляват за нищо и че изкуството им е дало повече, отколкото им е отнело. При Вас така ли е по отношение на сина Ви и как бихте обяснили това привидно противоречие?

Ох, да, определено има такова противоречие. Пътят, който изминах, ме доведе до нивото, на което съм в момента. Той не беше никак лесен и, честно казано, малко хора успяват да се справят както с физическото напрежение, така и с психическото. Всеки нормален човек иска най-доброто за детето си, а ние сме хора, обременени от професията: както от прекрасните емоции, с които ни е дарявала, така и от нейните недостатъци и капризи. Основно свързвам противоречието, за което споменавате, с доза страх. Професията ни изисква много труд и всеотдайност, както и много други разнородни качества, и именно това води до колебания. Дали детето ми има нужните качества, дали ще има волята и желанието да се бори, дали изобщо му харесва да танцува и много други въпроси… Всеки родител иска детето му да стане звезда, но в крайна сметка малко стават такива. И именно тези колебания, които се прокрадват в съзнанието на всеки един от нас, са предпоставка родителите да изберат друг път за децата си. Разбира се, това не значи, че трябва да се ограничава допирът им с изкуството.

Бил ли сте изкушен през годините за работа в чужд театър? Какво Ви задържа в България?

Когато завърших НУТИ (Национално училище за танцово изкуство) през 2006 година, имах огромна амбиция да замина и да танцувам извън България. Обяснявам си го с това, че по онова време нещата в страната не бяха никак цветущи, условията и заплатите на артистите – също. Малко след това проведох един разговор с тогавашния директор на балета проф. Петър Луканов, който ме разубеди да заминавам, и реших да постъпя в колектива на Националния балет. Впоследствие много неща ме задържаха в България. Задържа ме това, че след постъпването ми в театъра проф. Луканов, а и сегашният директор на балета Сара-Нора Кръстева, ми гласуваха огромно доверие и за много кратко време успях да изтанцувам мечтани роли и спектакли. Задържа ме това, че обстановката в театъра беше съвсем различна от тази, която очаквах. Попаднах сред невероятни професионалисти, артисти и приятели. Задържа ме и това, че имах и имам възможността да танцувам с всяка една от примабалерините на Националния балет и това изключително много ме обогати като артист и човек. И най-вече ме задържа работата и всеотдайността, с която ме дари дългогодишният премиер на Националния балет и мой репетитор Ясен Вълчанов. Имал съм няколко предложения за работа в чужбина, но, честно казано, не представляваха интерес за мен. През 2009 година гостувах в Челябинск за един месец, където имах късмет да работя с хора като Юри Височенко и Юри Бурлака, но през времето, прекарано там, си дадох сметка на какво богато репертоарно ниво е нашият театър и колко подчертано духовна и елегантна е нашата школа.

Как виждате бъдещето на българския балет и танцьорите, които ще Ви наследят? Знаем, че липсата на мъже танцьори е огромна не само в балетното изкуство. Как бихте насърчили родителите да насочат детето си към професионалния балет?

Да, има липса на момчета в балетното училище, но да не забравяме, че и много от тези, които завършиха, сега танцуват в чужбина. В световен мащаб мъжкият балет набира страхотна популярност: даже си спомням, че миналата година бях прочел във фейсбук, че на изпитите за кандидатстване в Канадското национално балетно училище момчетата били повече от момичетата. Последните няколко години и в нашата трупа постъпиха много чужденци, което е напълно нормално в наше време. С оглед на това, ако театърът продължи да следва сегашните тенденции и да се стреми към по-добри условия и заплащане на артистите, смятам, че балетът в България, и в частност Националният балет, има стабилно и стойностно бъдеще. Бих насърчил родителите просто да дадат възможност на децата си да се докоснат до балета, да ги заведат на балетен спектакъл, да ги разходят из балетните училища или из музикалните и оперни театри. Или просто да превключат канала, да влязат в интернет и да изгледат един хубав спектакъл на голямата плазма. Нека не робуват на стереотипи, защото, ако едно дете не се е докоснало до изкуството, трудно би могло да пожелае да се занимава с него.

За какво мечтае Никола Хаджитанев?

Мечтая си за една спокойна, процъфтяваща и израстваща във всяко отношение Европейска България. Мечтая си децата ни да израснат в една по-добра и светла България от сегашната – такава, в която всеки се поставя на мястото на другия и в която не те прегазват на светофара. Мечтая си да излетя и видя земята от Космоса!

Никола Хаджитанев и Марта Петкова в балета “Лебедово езеро”. Запис от 2020г на новата лятна сцена на Софийската опера “МУЗИ НА ВОДАТА” езеро Панчарево.