В края на XX в. четири американски танцьорки се отказват от невинната селска девойка “Жизел” и “Спящата красавица” Аврора и техните принцове, отхвърляйки наложения от тях идеал за женственост и красота. Тези възхитителни жени са Айседора Дънкан, Рут Денис, Дорис Хъмфри и Марта Греъм.

Те мечтаят за нов, млад и енергичен танц, отхвърлят палците, балетните пачки, строгите канони и дисциплина, характерни за класическия танц. Не използват националното културно наследство, афроамериканските джазови ритми и индианските ритуали, а превъплъщават в танца си пози от древногръцките и древноегипетски танцьорки.

Айседора Дънкан
(1877-1927)

Айседора пристига в Париж през 1900 г. на Световното изложение, където се срещат творци от цял свят. Тя танцува боса, с прозрачни туники и воали като продължение на ръцете. Обожава Гърция и Ботичели.

Айседора е талант, роден от инстинкта, и оказва огромно влияние върху развитието на танца, въпреки че няма разработена собствена методика. Подходът ѝ е по-скоро физически и интуитивен, отколкото интелектуален. Интересува се от движението, което е естествено за тялото и идва от центъра му – слънчевия сплит. Не обича ограниченията и отхвърля всичко, свързано с класическия балет. Според нея отделните части на тялото се свързват една с друга, за да се създаде едно цяло.

Рут Денис
(1879-1968)

Рут се омъжва за хореографа Тед Шон и двамата създават школата “Денишон” за танци и сродни изкуства, където са учили Марта Греъм, Дорис Хъмфри, Лилиан Чарлз, Чарлс Уидман и др. Тед Шон е първият, който търси конкретен метод, за да създаде стройна система, свързана с жеста. Школата му потвърждава тезата, че танцът може да бъде сериозно изкуство и същевременно да служи за забавление и зрелище. Също така утвърждава разбирането, че изкуството на танца е толкова голямо, че не може да бъде подчинено на една единствена система. Този вид танц включва всички съществуващи системи и школи по танци. Рут Денис се възхищава и вдъхновява от подхода на Дънкан към музиката, но, макар че съвременниците ги сравняват, двете имат различен подход към соло танца. Денис пресъздава мистериите на Изтока. За нея Греъм казва: “Тя бе повече от екзотична – сега си давам сметка, че е била същинска богиня”.

Дорис Хъмфри
(1895-1958)

Заедно с Чарлс Уидман Дорис Хъмфри създава свои танцьори като Боб Фос и Хосе Лаймън. Поради здравословни проблеми тя се отказва да танцува и се насочва към теорията на танца. Пише книгата, издадена във Франция “Изкуството да танцуваш”, в която обяснява теоретичните си виждания за танца. Хъмфри изследва и използва дишането, за да разработи специфична танцова техника. Теорията ѝ е, че реакцията на човешкото тяло спрямо гравитацията е в “падането и възстановяването”. Тя, както и Марта Греъм, вярват, че “танцът трябва да провокира, стимулира и информира”. Двете имат много сходни виждания за танца, но Греъм изследва индивидуалната психика, а Хъмфри се занимава с индивидуалната и групова динамика от гледна точка на външен човек.

Марта Греъм
(1894-1991)

Първото място сред тези велики жени несъмнено принадлежи на Марта Греъм, която превръща Ню Йорк в новия център на модерния танц. Пет месеца след смъртта ѝ на 96 годишна възраст, излиза автобиографичната ѝ книга “Кръвен спомен”, в която великата танцьорка разказва не само за славата, величието и любовта на своя живот – танца, но и за страданията, съмненията и тревогите си. Греъм признава, че композиторът и пианист Луис Хорст е оказал най-голямо влияние в нейния живот. Наричал я “Марта – Мъката”.

“Зная, че моите танци и изпълнителска техника се окачествяват като дълбоко сексуални, но се гордея, че поставям на сцената онова, което повечето хора крият най-дълбоко в мислите си”, споделя тя.

Световният хаос на Първата световна война не подминава изкуството. Греъм се бори срещу надигащия се в Европа фашизъм и отказва покана на Гьобелс да присъства на Олимпийските игри през 1936 г. Тя е първата хореографка, която кани чернокож танцьор в трупата си.

Баща ѝ е психиатър, който я е научил, че “тялото не умее да лъже” и тези думи стават нейно кредо. Великата танцова артистка казва, че в основата на танца е техниката, но че не съществува нововъведение, което да не изисква основно познание на класическия балет.
За нея движението в модерния танц се ражда в 2 фази: изпъване на цялото тяло и отпускане на гърдите и корема, които образуват вдлъбнатина. Нейни са и известните движения по земя – с падане и ставане.

Американската танцьорка и хореографка Агнес де Мил не е учила и работила с Греъм, но като нейна дългогодишна приятелка пише книга за нея “Марта. Живот и творчество”, където разкрива “променливия темперамент на една актриса в действие”.

Анализирайки танца на Греъм, де Мил пише:
“Повтарящата се тема при Марта е, че участта ѝ е да живее сама, да работи сама, да не споделя щастието по обичайния за другите хора начин.”

Самата Марта Греъм често цитира думите на композитора Едгар Варез:
“Всеки от нас е роден гений, но повечето хора задържат гениалността си за не повече от няколко секунди.”

Греъм съумява да задържи гениалността си до 76-годишна възраст и още 20 год. като творец – хореограф.

“Аз искам да се изкача на върха и не желая да взимам друг със себе си”.